Всички ученици от ПБУ „Иван Вазов“, от най-малките до най големите, взеха участие в празника на нашия патрон.
09.07.2020г.
Обработка на видеото: Надя Кръстева
Рисунки:
Писма до Дядо Вазов:
Лични стихотворения:
Посветено на Вазов Вазов на българската литература патриарх. Произведения незабравими писал със замах. Живял във времена трудни, страшни вдъхновил поети хиляди сегашни. За народа писал и историята наша, България прославил той така и в радост и в тъга. Когато чета аз твоите творби, Сърцето в мен гори. Класиките твои когато декламирам за тогавашната тирания аз разбирам. Знам, че искаш да съм горд и задружен да е нашият народ. Корените свои лесно аз ще съхраня и с венци от благодарност, ще те обградя! Стоян Ръжданов, 10 клас Иван Вазов Аз съм българче и силна майка мене е родила. Иван Вазов се наричам. За България стихове и повести аз ще пиша. Често „Патриарх на българската литература“ съм наричан. В край свободен аз живея. Костенецкия водопад най-обичам. За любовта си в повести съм писал. Стихосбирка също съм издал. Стиховете съм създал. В мойта лирика интимна са възпети стихове – „Люляка ми замириса“, се наричат те. През пет войни съм минал. Мъки и страдания, успехи и слава съм видял. Аз творец съм на всички времена. Оставам аз на вас завет да помни цял живот човек. Работих не за награда. Савина Дичева, 7 клас
Пътеписи:
Вазовата пътека през моите очи
Слънчево е.
И си търся раницата. Помня беше в килера миналото лято. Ще попътувам, ще походя. Час със влак, три пеша и на автостоп отново до дома. И маршрут си избрах. Кратък, но пък свеж. Четох за Вазов и нещо гледах, та запомних за „Дядо Йоцо гледа“. Негов герой от село Заселя. Натам се отправям днес.
Четох за искърското дефиле. И видях снимки. Но снимката разказва за погледа на друг артист. Реших да проверя какво ще видя аз през моите очи.
И ето ме на гарата. Ще стигна до село Гара Бов. Само съм чувал за тази гара. А се оказа и с интересно име. Плененият от цар Калоян, рицаря маркиз Сен дьо Бов дава името на това село. Е,не може да се отрече, попаднали са на място пленените рицари – Искърското дефиле.
Всъщност Вазовата пътека не започва от селото, а от самата Вазова къща. Къща,в която вазов е живял известно време.
Не е необходимо да търся дълго стъпките на поета. Точно по тях е изградена Вазовата екопътека,която единствена свързва гара Бов и село Заселя. Оказа се, че е единствения път, по който може да се стигне до водопада Скакля. И до Вазовата скала. Точно там Вазов е написал и емблематичния си разказ: “Дядо Йоцо гледа“, чийто прототип е местен жител.
Всичко около мен е топло зелено. И се чувствам пълен с енергия и желание за ходене. Виждам невероятни природни картини и някак си сякаш се повдигам на пръсти. И сега ще кажа защо. Не за да виждам по-добре. Затаявам дъх, защото ми е много българско, много гордо, много Вазово. И наред с белите, сини и зелени цветове, които са нарисували цялата природа забивам и едно кърваво червено – ей така от мен. И издигам мислено трибагреника.
Минавам покрай река, която е като картина на художник. Забързана пенлива и чиста вода облива позеленели от мъх камъни. Имам усещането, че тази бяло-зелена топлина ме кара да вляза в реката и да мина през нея. А какви звуци. Шумът на реката. Ромола се слива с птичите пролетни песни и чуствам, че дори пролетта на Вивалди не може да се мери с това, което слушам. Още съм в началото, а какво ли ме очаква натам!
Към средата с поглед към дефилето и водопада.
Това не мога да го опиша! Искам да запомня всичко. Вперил съм очи и съм заковал погледа си. Не трепвам. Нито премигвам. И не помръдвам.
Величественно е!
В този момент мисля, че малко завидях на Вазов, заради времето когато е бил тук. Дива гора,малко човешка намеса.
От панорамната площадка на Искърското дефиле се вижда и водопада Скакля. Цветно е. Ако бях художник щях да ползвам всички тонове на зеленото и синьто задължително.
Великолепно, достолепно, спиращо дъха!
И много вода! Казват, че през Април реките и водопадите в България са най-пълноводни и най-красиви. Скакля е четвъртия по големина. С четери големи пада, двата от които се спускат от около 100 м.. Водата пръска по облените от слънчеви лъчи,скали и ми се струва,че гледам през цветни стъкла.Пред очите ми се превъртат всички цветове на дъгата.Свежият аромат на зелена гора и бистра вода – и кой е казал,че водата няма аромат и цвят?,ме карат да дишам дълбоко и белите ми дробове се пълнят с гора, трева, любов и енергия.
Продължавам. Сега съм в средата. Целта ми е село Заселя и скалата на Вазов. И пак му завиждам на дядо Вазов, че е бил тук неведнъж, но отдавна, а аз чак сега. И гледката продължава да е невероятна. Голямата панорама към искърското дефиле съчетава разнообразие от цветове и звуци. Светло жълто – нацъвтяли са акации, тъмно зелено – борови гори, синьо – вода и небе. Слънце! Нямам фотоапарат, не съм художник. Всичко събрах в сърцето си, за да го отнеса на Зеления остров.
Стигнах до скалата, наречена от местните, Зли камък. От тази скала Дядо Йоцо гледал. Влака. И махал. Не искам да се превръщам в анализатор на дядойоцовите преживявания. Разбрах само че ако наистина не е виждал е изпуснал много и за много е бил щастлив, че не видял.
Гледката обаче си струва всеки извървян километър по пътеката.
И съм още повече зареден. С прекрасни памети, с гордост, с цветовете и ароматите на България.
Благодаря ти, Вазов, че си видял това,за да ме накараш да го видя и аз!
Иван Митов, 7 клас
Черепишки Манастир
Репортаж от мястото на срещата
(Пътуване във времето)
Внимавам, изкачвайки се по стълбите, които водят към терасата. Вазовата тераса. И го виждам. Седнал. Загледан в успокояващия зелен цвят на гората. Най – зеленото зелено. Сребристите му коса и мустаци се сливат със златното на слънцето, което е огряло цялата планина. И всичката тази светлина се стели като ореол над Патриарха.
Мирише на прясно кафе. Мисля си: “Как ли обича да пие кафето си?“, докато вървя към него.
– Добър ден, Дядо Вазов! – поздравявам тихо и плахо, сякаш се страхувам да не разруша планинската тишина, изпълнена с множество птичи песни и чуроликания, както и с унесения шум на река Искър.
Вазов повдига усмихнати и удовлетворени, от съвършенната гледка, очи и ме кани със жест да седна при него. Пестелив е.
– Защо ме покани в манастира, г-н Вазов?
А той спокоен като вековен дъб, нищо че е само на 70 ми отговаря:
– Ще говорим дълго, а тук спокойно. Прекрасно място за отдих, където може да се намери и душевен покой.
Интервюто следва монолога. Моят репортаж за преживяванията на Вазов, всъщност е за моите преживявания и наблюдения. Какво ми разказа човекът Вазов, ще запазя за себе си. А на вас ще разкажа за едно от любимите места на Вазов, където той черпи вдъхновение, за да пише и създава разказа „Една Българка“. А именно Черепишки манастир.
Природата прави това място толкова желано от Вазов. Дефилето, реката, планината. Всичко е една безкрайност, която вдъхновява и въодушевлява.
Пред мен след самия вход от манастирската порта, по каменни стъпала се влиза в малка църква. Костница. Памет. Тук са събрани кости на загиналите в борбите за освобождението на България, тленните останки на Ботевите четници.
Сградите са в полукръг около манастирския двор. Църквата, Рашидовата къща, монашеската къща с техните обители и Вазовата тераса над къщата на монасите. Мястото му. Тук той е създал част от своите разкази. Точно до вазовият кът, срещу главния вход на манастира се намира и най старата манастирска постройка-църквата „Свето Успение Богородично“. В нея при реставрация са открити стенописи на изтъкнатия живописец и творец, Свети Пимен Зографски. Тук в двора на манастира се намира и гробът на зографа.
Черепишкият манастир е създаден по времето на Цар Иван Шишман, след това съборен от турците и отново съграден през 17 век. В едно от най-живописните кътчета на Балкана. До величествената и патриотична река Искър. А белеещите се скали над реката придават допълнително очарование на района, изпълнен от легенди и богата история. През възраждането тук се открива килийно училище, преписват се книги, развива се богата книжовна дейност.
Именно тук, патриарха се вдъхновява от разказите на монасите и написва 48 лирични творби, включени в цикъла “Скитнишки песни“.
Дядо Вазов допи своето кафе на малки глътки, допуши лулата и се отпусна на стола си, удивен от красотата, която му поднасяше околния свят и може би дори щастлив, че си почива сред най-красивото място на света.
Даниела Банкова